Откъс от книгата на Емил Бок "Евангелието - наблюдения върху Новия завет"  

Всяка година Великден е не само кулминация, но и вътрешен ориентир за автентичността и силата на християнското преживяване. Същото послание, което ни кара да се радваме в хармония с великия химн на пролетната природа, поставя и един сериозен въпрос. Защото, ако Христос наистина е възкръснал, тогава Той присъства сред нас. Най-конкретната истина ни говори от думите на Христос в края на великденския разказ на Матей: "Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света". Новалис изразява същата истина със средствата на поезията:

“Аз казвам на всеки, че той е жив

и е възкръснал,

че носи се насред живота

и вечно е със нас.”

Но ако Възкръсналият присъства сред нас, тогава смисълът на християнството за нас може да се състои единствено в това да се научим на живо общение с Него. Най-малкото предчувствието и копнежът за истинска среща с Христос трябва да владеят цялото ни същество и затова Великден ни пита година след година дали сме постигнали напредък в срещата и възприемането си на Великденския факт. Ако не се отдръпнем от сериозността на този въпрос, то Великден ще ни помага всеки път да се приближаваме до сферата, в която Възкръсналият може да бъде открит като духовна реалност.

Къде са входовете към нея, вратите, на които трябва да почукаме? Ще има толкова входове и врати към великденската сфера, колкото са търсещите човешки души. Всеки ще трябва да намери своя собствен път към вътрешното си преживяване на Великден. Тук, повече отколкото при всяка друга тема на християнския живот, можем да се научим да се удивляваме на четирите Евангелия и да им отдаваме почит. Именно в това се изразява благословията на тази четворност, че тя иска да ни въведе дълбоко в преживяването на многообразието на достъпа до сферата на Възкръсналия.

Тривиалният възглед, че четирите Евангелия са написани от четирима различни автори, от които единият е знаел това, а другият - онова, така че просто трябва да се съберат съобщенията, далеч не отговаря на истината. Ако се възприемат Евангелията външно, човек би могъл да се натъкне на особено голям брой очевидни противоречия именно във великденските истории. Теологията на миналия век много добре е открило тези противоречия и само поради факта, че хората от самото начало са били склонни да смятат такива свръхсетивни събития като срещите с ангелите при гроба за легенда и следователно да не ги приемат сериозно в детайли, те не са се развълнували толкова много от противоречията във великденските истории, колкото би трябвало, като се имат предвид предпоставките, на които те се основават. Ако сега ние подхождаме към Евангелията с ново дълбоко благоговение, готови и способни да разпознаем изразената в тях духовна и свръхсетивна реалност, то в никакъв случай не пренебрегваме привидните противоречия, защото именно те в крайна сметка водят най-дълбоко към духовните тайни на великденското събитие.

МЯСТОТО НА ДЕЙСТВИЕ НА ЧЕТИРИТЕ ВЕЛИКДЕНСКИ ИСТОРИИ

Нека започнем съпоставянето на четирите великденски истории по възможно най-ярък и нагледен начин. Да си представим, че седим в краката на божествена сцена, на която пред нас се разгръщат сцените и пейзажите на великденските преживявания. Образите, които виждаме, ни пренасят във външната палестинска действителност, която заобикаля жените при гроба и учениците през пасхалните дни, но също и в пейзажите и областите на царството на душата. Външните пейзажи стават прозрачни за вътрешните пейзажи: областите на онези духовно-душевни сфери, в които и днес можем да срещнем Възкръсналия. С живо чувство, което е способно да почива в чистото съзерцание и същевременно да е в крак с метаморфозите на променящите се образи, ние искаме да преминем през великденските пейзажи на Евангелията.

И в четирите Евангелия драмата започва със сцената на гроба на разсъмване в неделята на Великден. Намираме се в пейзаж на открито. Заобиколени сме от царството на елементите с неговите живи процеси на ставане. Бурите, с които настъпва новият сезон, преминават през царството на природата. Но ние усещаме, че те също така проправят пътя за семената на новопоявилия се живот. Евангелието от Матей, което разгръща най-мощната си драматична сила именно тук, ни показва великденските пролетни бури в тяхната кулминация. Научаваме, че от Разпети петък до сутринта на Великден природата е разтърсена от мощно земетресение. В самия момент на изгрева на слънцето във великденската утрин елементите се развихрят и разтърсват с последната си сила и мощ, така че скалите се разбиват за ужас на жените на път за гроба. Във всички Евангелия жените са главните героини в първото действие на драмата, независимо дали са споменати две, както е при Матей, три, както е при Марко, или само една, както е при Йоан.

В Евангелието на Матей сцената остава навън, на открито, дори след като жените са имали начална среща с Възкръсналия на връщане от гроба. Великденската пиеса на Матей продължава с бурно и драматично. Сякаш изобщо не ни е дадено време да напуснем света на елементи. В бърз преход сме пренесени, сякаш отлъчени, в напълно променена сцена: на върха на планината в Галилея учениците поемат от жените ролята на носители на великденското преживяване. Тъмнината на дълбините на гробницата в Юдея внезапно се превръща в залетите от светлина хълмове на Галилея, където някога учениците са слушали думите на Христос по време на Проповедта на планината или са видели Неговия духовен образ по време на Преображението. Ще трябва да поговорим за това, че планината в Галилея, на която учениците са чули силните думи на Възкръсналия Христос, по никакъв начин не може да се отнесе географски към пейзаж в северната част на Палестина. Тук сцената на гроба, която в Евангелието трябва да се разбира и външно, е превърната в душевен пейзаж, който може да се проумее само вътрешно. Наистина учениците са се пренесли по това време в едно велико великденско отлъчване. Външно те са се намирали на същото място в Йерусалим, както и преди.

Голямата, внезапна и рязка смяна на сцената, която преминава от преживяването на жените към това на учениците, а в същото време от сцената на гроба към високия планински връх, разкрива нещо от най-съкровената същност на Евангелието от Матей. Във великденските разкази първото Евангелие разгръща такава мощно трептяща, драматична сила, която не се среща никъде другаде в Евангелията. Структурната загадка, която е зреела през цялото време на Евангелията, се разрешава: Планината на великденската среща е последната от поредицата от седем планински върха, които са станали видими в Евангелието на Матей като важни спирки от вътрешния път.

Великденската сцена при Марко също започва отвън на гроба, но всичко е по-тихо. Светът на елементите се е смълчал. Няма и следа от земетресението в другите три Евангелия. Преобразяването на пейзажа, който по-късно ни въвежда в нова сцена, засилва тишината. Жените напускат гроба с бързи крачки, за да предадат вестта на учениците. Учениците обаче са се събрали вътре в къщата. Трябва да направим заедно с жените стъпка отвън навътре. В къщата, без да се променя отново външния декор, в душите на учениците се случва драматично развитие. Когато жените пристигат, учениците още не са в състояние да възприемат искрата на великденското послание от душите на жените. Дори когато в къщата влизат двамата ученици, чиято история е разказана по-подробно в Евангелието от Лука, искрата все още не е запалена. Накрая, в същото затворено пространство, Самият Възкръснал влиза в кръга на учениците и сега и за тях започва преживяването на Възкресението. Точно както Матей описва прехода от гроба до върха на планината, така и при Марко трябва да проследим прехода от гроба до вътрешността на къщата. 

Законът от Евангелието на Марко се следва даже по-подробно в Евангелието на Лука.Великденските истории на Лука също се въртят около обрата от външния свят към сферата на съсредоточаването и овътрешняването. Евангелието от Лука подчертава този завой в съответствие със своя характер. Преди да бъдем заведени при другите ученици, участваме в това, което двамата ученици преживяват по пътя за Емаус. Както и жените, ние срещаме тези двама ученици навън, сред природата. Но тяхното великденско преживяване достига пълна зрялост едва когато те напускат света навън по здрач и влизат в дома на Клеофа, за да седнат на трапезата. По време на разчупването на хляба те разпознават третия човек, който се е присъединил към тях. След това бързат да се върнат в Йерусалим, за да занесат вестта на останалите ученици, които са се събрали в къщата. И сега при Лука започва удивително тихата драма на общата трапеза, която учениците празнуват заедно с Възкръсналия. Тази драма продължава и в "Деяния на апостолите", които - също написани от евангелиста Лука - са своеобразно продължение на третото Евангелие. Виждаме как учениците се събират в същата стая, в която са имали първата си среща с Възкръсналия, през всичките четиридесет дни между Великден и Възнесението и как пламъците на Светия Дух ги завладяват в тази стая в утрото на Петдесетница. Символът на свещеното пространство като важно място на великденското действие, който в Марко е само загатнат, в Лука се разгръща в цял един свят. Лука е този, който ни дава да разберем, че помещението на великденските срещи и на събитието на Петдесетница не е никое друго освен мястото на Тайната вечеря - Горницата, в която са се случили събитията на Велики четвъртък вечерта. Преходът от външната сцена към вътрешността на къщата не би могъл да бъде по-богато и по-пълно изобразен като израз на пътя на вътрешното усвояване на Великдена, отколкото го е направил Лука.  

В Евангелието от Йоан великденските истории са най-богати и разнообразни. И тук сцените при гроба са началото, само че броят на нивата на преживяване е по-голям. Преди ангелското появяване на гроба, чийто носител тук е само една от жените, Мария Магдалена, виждаме жени и ученици, които идват към гроба: по думите на Мария Магдалена Петър и Йоан тичат към Голгота и виждат празния гроб. След като Мария Магдалена е видяла ангелите и Възкръсналия в образа на градинаря и евангелистът Йоан ни води по същия път като Марко и Лука: от гроба към дома. 

Джото ди Бондоне (1320 г.), “Не ме докосвай” (Мария Магдалена разпознава Възкръсналия), фреска в параклиса Скровенил Падуа

Възкръсналият се разкрива на кръга от ученици, а после отново, специално на Тома. Но след това в края, в последната глава на Евангелието от Йоан, се случва още едно фундаментално преобразуване на мястото на действието. Отново сме изведени от къщата. Преходът отвън навътре сега е последван от друг преход - отвътре навън. Марко подготвя този преход сякаш само отдалеч; дори там, където загатва за преживяното от учениците Възнесение, той не напуска кръга на къщата.

В последните стихове на Евангелието от Лука преходът отвътре навън вече прозвучава тихо, като събитието на Възнесението е поне загатнато, преди да бъде по-пълно изобразено в Деянията на апостолите. След сцените при гроба и в къщата четвъртото Евангелие отново рисува пред очите ни един свят като великденска сфера в цялата ѝ широта и пъстрота. За наша изненада се пренасяме в един напълно различен пейзаж. Стоим на брега на Галилейското езеро. Неговата синева е откритият, обширен фон на последните срещи на учениците с Възкръсналия Христос. Подобно на великденската планина в Евангелието на Матей, великденският бряг на езерото, към който ни води Йоан, също е в Галилея. Но както и планината на Възкресението, така и езерото, на което Възкръсналият се явява на учениците, не се намират в Галилея в географския смисъл на думата. И тук, стъпвайки на брега на езерото, ние сме въвлечени във великото великденско излъчване на душите на учениците, което е преживяно, докато те външно са били, както и преди, в Йерусалим. В първото Евангелие великденските разкази завършват с пренасянето на планината в Галилея, а в четвъртото Евангелие - с  това на морето в Галилея. Докато обаче Матей свързва рязко две големи външни сцени, Йоан описва между двете външни сцени, първата от които се има предвид външно, а втората - вътрешно, разгръщането на великденското преживяване в къщата, което при Марко и особено при Лука, представлява крайната точка и кулминацията на великденските срещи. Четирите великденски истории започват с кулминация по отношение на драматичните емоции от външните събития и душевното излъчване. 

Увеличението от първото към четвъртото Евангелие е изцяло вътрешно и се изразява в това, че външният драматичен елемент става все по-тих. Много хора имат предпочитания към едно-единствено Евангелие и обикновено заявяват, че Евангелието от Йоан или Евангелието от Лука им е любимо. При разглеждането на великденските истории обаче човек направо може да преоткрие Евангелието от Матей. Тук драматично се разкрива огромният космически радиус на събитията. Като отзвук от земетресението ние сме грабнати от голямата панорама, разкриваща се от върха на планината. Едва след като сме преминали през вълнуващата подготовка на великденската драма на Матей, можем да се надяваме да навлезем с вътрешна радост в стаичката на тихите великденски срещи, към която ни сочат пътя другите Евангелия. И ако сме откликнали в достатъчна степен на поканата на Марко и Лука да се вглъбим в себе си, можем най-накрая да позволим на Йоан пак да ни изведе в един нов външен свят.

Така пейзажът на четирите великденски истории ни води през три праобразни сфери. Великденската сфера се открива пред нас в трите праобраза не само на библейското място на действие, но и на всички вътрешнодушевни пейзажи изобщо. Преживяването на гроба е предпоставка във всички Евангелия. Но след това ни водят към планината, къщата и морето. Всички пътища към срещата с Възкръсналия се съдържат в тези три великденски пейзажа. Като ни води към върха на планината, Матей ни позволява да преживеем величието на събитието. В къщата, в която ни водят Марко, Лука и Йоан, трябва да преживеем дълбочината на събитието. И накрая, като пристъпваме към брега на морето заедно с Йоан, ни е позволено да видим необятността на великденското сияние; тук водата на живота се разкрива като великденска и петдесятна сфера. Пред нас се откриват океанските простори на човечеството, които трябва да бъдат пронизани от силите на Възкресението.